Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Кулата в леденото езеро - втора част

Понеделник, 06 Март 2017 / Приключения
250

 

Вратата на „Бялата чапла” се отвори и пропусна в малката кръчма тримата опърпани приключенци. Елтар плати на ханджията и помъкна багажите на всички горе към стаята им, а принца и джуджето се стовариха на първата маса и награбиха халбите.

Оцеляхме, а? – смутолеви Кааверг, след като пресуши половината бира на един дъх.

На няколко пъти мислех, че няма да успеем – поклати глава Глациус. – Когато мулдовете ни заклещиха в онзи каньон и започнаха да прииждат и от двете страни си казах: дотук бяхме.

Аз не се уплаших от мулдовете, ама когато оня каменен трол оживя, направо ми настръхна брадата! – потръпна джуджето. – Беше висок поне пет пъти колкото тебе! Добре че е оная твоя торба с какво беше?

Дарове – сръбна принца. – Вълшебни дарове. Винаги вземам няколко от Дарагон, когато тръгвам на мисия. Цял късмет, че този път сложих вътре и гърмяща топка...

Слава на великия магьосник, да го закриля Винтакун, пия за негово здраве – пресуши халбата джуджето. – Хайде бе, оня нежния къде се бави...

Сякаш чул думите му, елфът се появи и седна на масата с тежка въздишка. Ханджията бързо донесе цяло печено прасенце, нови халби бира и чаша медовина за Елтар.

Стигнахме Лумис, а, момчета? – измрънка той. – Ох, само да се нахраня и падам да спя. Тези проклети Гинкутски Възвишения те измарят не само с битките и прехода, а сякаш със самото си присъствие!

Я малко по-мъжката бе ей, женчо – подразни го джуджето.

Елтар го стрелна изпод вежди и промърмори над ръба на чашата си едно „простак”.

Изведнъж отнякъде цъфна местния бард и се присламчи до тях. Бе облечен в тъмнозелени дрехи, а от червената му шапчица се подаваха немирни руси коси. Той извади арфата си и засвири прекрасна мелодия, след което запя. Текстът бе леко недодялан, явно дело на самия бард:

 

Ето го Глациус, принца избавител,

убиецът на мага-поробител,

с коси от сняг и черна пелерина

той скита сред земя във вечна зима.

Опасност дебне го на всяка крачка,

толкова врази искат да го смачкат –

чудовища, убийци, зверове

мечтаят принца славен да умре,

да го положат леко в гроб студен,

където да заспи навеки – вледенен...

Но Глациус е войн неустрашим,

от меч и от магия несломим,

с вълшебни дарове от мага Дарагон

той язди на любимия си кон

и враговете му обръщат се на тор

под ударите на меча Валкемор.

Ако го зърнеш, ти се отдръпни

и път за да премине направи –

във битка принца не оставя пощадени.

Той няма жал в очите леденостудени...

 

Хубава е – одобрително закима джуджето. – Друго е да си известен и откъдето минеш песни за тебе да пеят, а?

Да – съгласи се с усмивка Глациус, даде на барда цял сребърник и му направи знак да ги остави на спокойствие. Кааверг дооглозга един крак на прасето и любопитно смигна на принца:

Какво е историята на твоя меч?

Глациус извади Валкемор и го показа на джуджето.

Според преданията е изкован от гаргойла Готур, легендарен майстор-ковач по поръчка на Винтакун. С този меч Бога на Войната и Зимата е искал да убие любовника на съпругата му Ихпана – Сувимер, бога на Лятното Слънце. Тайно от всички обаче Готур на свой ред бил влюбен в Ихпана, ала се страхувал да се бута между могъщите богове и изпитвал срам от своята черна гърбава снага. Затова щом завършил острието призовал цялата магия, на която бил способен и вградил себе си в меча. Когато Винтакун награбил Валкемор, той се убол – принца посочи острия език, излизащ от устата на един от гаргойлите – проклел и захвърлил меча в дълбока пропаст. Оттам го извадил Сувимер и на свой ред се спуснал към Зимния Бог, ала сияйна белота избухнала от меча, заслепила Бога на Слънцето и укрила Винтакун. Не искал злощастният ковач великата богиня да страда от смъртта на някой от своите възлюбени, толкова силна била обичта му към нея.

И как действа, ако не е тайна? – продължи на любопитства Кааверг.

Принцът се усмихна.

Просто трябва да се убодеш на езика на гаргойла, за да вкуси от кръвта ти и ще отключи мощта на Белия Мрак. Интересното е, че всеки може да задейства магията, ала единствен аз се движа свободно из Мрака. Защо и как... нека това остане в тайна.

Аха, ясно – закима усърдно джуджето. Реши повече да не нахалства и прехвърли вниманието си към елфа: – Абе Елтар, да те питам, с принца преди малко обсъждахме в кой момент от прехода сме изтръпнали най-много. При тебе кога беше?

Да се страхувам? – презрително сви устни елфът. – Опазила ме Ихпана! Не съм се страхувал, но най-много ме притесниха немъртвите. Бяха не повече от дузина и бързо ги натръшкахме, но се държаха така... странно. Също като онези четиримата, които ти надви сам преди да влезем във Възвишенията. Просто... просто не се биеха!

Да, точно! – възбудено се съгласи джуджето. – Вместо да извадят мечове и да ни нападнат, само обикаляха около нас, махаха с ръце и сякаш се мъчеха да кажат нещо, а само тракаха със зъби. Бил съм се и преди с такива, направо си нападат и не питат, а сега...

Важното е, че преминахме невредими – додаде принц Глациус. – Сега да се нахраним и наспим, че утре е големият ден.

Глациус стоеше на Айторен и наблюдаваше сутрешните приготовления на своите приятели. Вятърът се бе усилил и принцът се принуди да облече под плаща си червената дреха, плячкосана от немъртвите. Бяха напуснали „Бялата чапла” и град Лумис, а пред тях се мержелееше Кувеил – езерото, сковано във вечен лед.

Елтар изми лицето и ръцете си със сняг, отиде до най-близкото дърво и опря в ствола му чело и длани. Започна да пее благодарствена песен към Ихпана, молейки я да бди над него и спътниците му и благоволението й да ги застигне във всеки един момент. Той молеше всесилната богиня-съзидателка ако смъртта ги застигне, тя да ги прибере в лоното си – раят Химевас.

Коренно различен бе ритуалът на Кааверг. Джуджето, намъкнало цялото си бойно снаряжение, просто падна на колене и измъкна брадва от касетката. Поряза леко дланта си, сграбчи в нея шепа сняг и я вдигна към бледото слънце. Извисил десница с капещи от нея кръв и вода, Кааверг нареждаше с ръмжащ глас слова към Винтакун, Бога на Войната и Зимата. Декларирайки своята непреходна вярност, джуджето обещаваше да е силен и безстрашен воин и отправяше желание към могъщия бог да му помогне да срази враговете, дарявайки го с триумф. В замяна Кааверг се кълнеше, че ще се отблагодари на своя бог, издигайки пирамида от телата на сразените в негова чест.

След кратко яздене тримата вързаха конете си за хилаво дръвче и внимателно навлязоха в езерото. Досега никой не бе пропадал през дебелия лед, но по-добре да не рискуваха с допълнителната тежест на животните. В средата на ледената шир се мержелееше тъмната снага на кулата.

Вече наближаваше обяд, когато приключенците достигнаха стъпалата на Торнет Хатсен Рале. Кулата на Хилядата Лъчи бе изградена от черен мрамор и изглеждаше висока поне стотина крачки. Беше осеяна със зазидани бойници и полуразрушени первази. Тримата започнаха да се изкачват по тесните вити стълби, опасващи цялата кула, докато стигнаха с пъхтене малка площадка под самия връх.

Пред тях се разкри неголяма двукрила врата. Джуджето хвана халките й и я раздруса – напразно, бе здраво залостена.

Нека опитам аз – обади се Глациус и бръкна в торбата, изваждайки голям черен ключ. – Дарагон казва, че няма ключалка на света, която да устои на това.

Едва приближил ключа до вратата, крилата се разтвориха с протяжно скрибуцане, сякаш приветстваха принца с добре дошъл.

И не те е излъгал – обади се джуджето. – Даже не се наложи да го...

Смразяващ кръвта грохот накара и тримата да погледнат надолу. Ледът около кулата се цепеше с чудовищно скърцане, отрязвайки им пътя назад. Ала това не бе най-лошото. От студените води на Кувеил извираха стотици зловещи тела, които се катереха по ледените блокове и прииждаха към кулата.

Немъртви! – ахна Елтар. – Колко са много!

Проклятие! – изръмжа джуджето и свали касетката от гърба си.

Ужасяващите воини вече трополяха на върволица по витите стълби. Някои по-нетърпеливи се катереха директно по самата кула, захапали вехти оръжия в устите си. Устремът им представляваше гледка, която би смразила сърцето и на най-храбрия воин.

Джуджето междувременно бе сглобило тояга, в чиито краища се мъдреше по една яка стоманена топка, обсипана с остри шипове. Пребледнял, до него Елтар размахваше безцелно арбалетите си насам-натам, чудейки се в кого да се прицели първо.

Момче, ние тук ще ги задържим, а ти бягай вътре при принцесата си! – кресна на Глациус Кааверг.

Не! – възпротиви се принцът. – Ще ги избием всичките и тогава...

Още ли си тук, да те вземат мътните? – изруга джуджето. – Я да тръгваш веднага, че като те запердаша! Срещу тези и Белия Мрак няма да помогне...

Глациус бе принуден да се съгласи, затова обърна гръб и потъна в тишината с оголен меч.

Принцът се скиташе из пределите на кулата, оглеждайки се внимателно. Таванът тънеше в непрогледен мрак, а подът бе разделен на черни и бели квадрати. Единствената светлина идваше именно от белите плочи на пода, които сияеха със слаба, мъждива светлина. По стените висяха портрети на незнайни личности, а на всеки три крачки имаше по един пълен комплект рицарски доспехи. Кухите рицари образуваха почетен шпалир през коридорите и стълбите, застинали във вечна стража. Всичко бе потънало в дебел слой прах и тлъсти паяжини, а по доспехите бе плъзнала ръжда.

Глациус слезе по широко стълбище и се озова пред врата, подобна на тази, през която бе влязъл в кулата. Той я открехна леко и се вмъкна вътре.

На пръв поглед стаята приличаше на останалата вътрешност на Торнет Хатсен Рале. С две съществени разлики.

В единия край на стаята имаше огромно огледало, направено сякаш от жив метал. То постоянно трептеше и по повърхността му се образуваха вълнички и кръгове като в истинско езеро. А в огледалото, застанала с гръб към Глациус, се оглеждаше стройна млада жена, облечена в пищна бяла рокля.

Тя се обърна и с бавни крачки тръгна към госта. Много е хубава, помисли си Глациус. Водопад от черни къдрици се спускаше по раменете и гърдите й, щедро разкрити от дълбокото деколте. Устните бяха пълни, сочни и кървавочервени като узрял плод. А очите... Очите й бяха големи и черни, с дълги трепкащи мигли. В тях имаше нещо... странно.

Жената вдигна изящните си длани и ги насочи към принца. От дългите й черни нокти се стрелнаха мрачни нишки, подобни на паяжина, и потънаха в слепоочията на Глациус.

Принца ахна и отвори широко очи. Та тази девойка... бе изключително красива! Тя бе жената на неговия живот! Тя трябваше да му стане съпруга! Майка на децата му! Тя и никоя друга!

Магьосницата проговори с нисък, плътен глас:

Ето те, принце мой. Колко дълго те чаках тук, сам-сама в своята кула. Чаках и се молех да дойдеш, да ме спасиш от самотата. И ето че най-накрая си при мен, при своята любима.

К...Коя си ти – попита принца с отмалял глас.

Жената се усмихна.

Аз съм принцеса Вернатар, владетелка на Торнет Хатсен Рале и твоя бъдеща жена. Аз съм твоята мечта, твоя съдба и предопределеност. Толкова се радвам, че си харесал поне един от даровете, които ти изпратих...

Глациус огледа с невиждащ поглед червената си дреха. Принцесата кимна.

Да, това е подарък за теб като мой бъдещ жених. Считай го като малка част от зестрата ми... Проводих го заедно с другите по сватовете, моите верни немъртви воини. После усетих, че си в беда и ти изпратих още бойци в Гинкутските Възвишения. Разбирам защо си отхвърлил жълтиците и меча – все пак и ти си принц, богатство не ти трябва. А от собствения ти меч – в очите й се мярна искрица страх – по-велико оръжие няма...

Принцът безмълвно отпусна пръсти и Валкемор издрънча на каменния под. Вернатар се засмя облекчено:

Правилно, той няма да ти трябва...

Елтар, глупак такъв! Ела насам, не отстъпвай към ръба! – крещеше Кааверг.

Елфът бе свършил стрелите и се отбраняваше отчаяно от свирепите атаки на немъртвите с меча Гулдехир. Джуджето, прилично на малка мелница с тоягата си, напразно се опитваше да си пробие път към него – разделяше ги плътна стена от кости и ръждив метал. Накрая Елтар не издържа на устрема на обградилите го воини, подхлъзна се и полетя надолу към бездната с вик:

Помооооооооощ...

Кааверг проклинаше. Сега немъртвите имаха само една цел – него и нападнаха вкупом. Той бясно се развъртя, успя да достигне портата и се шмугна светкавично вътре. Използва тоягата вместо резе и залости дверите на кулата. Отвън долиташе глухото думкане на бойците.

Джуджето клекна за момент, опряло ръце на коленете си. Дишаше тежко на пресекулки, а сърцето му лудо препускаше. Касетката бе останала отвън и единствените му оръжия бяха бойните чукове на кръста. Кааверг прекрати моментната си почивка и ги извади.

Тъкмо навреме.

Кухите рицарски брони като един завъртяха шлемовете си към него. Космите по тила на Кааверг настръхнаха. А металните статуи просто го гледаха безмълвно с безоките си лица.

После бавно, с раздиращо ушите скърцане тръгнаха към него, хванали в ръце мечове и алебарди. След тях се стелеха облачета ръжда.

Син фада мумбесте – изпсува сърцато джуджето и стисна по-здраво чуковете.

 

* * * * * * *

 

Отвън се водеше битка, но Вернатар игнорира дрънченето. Имаше по-важна работа.

Само ти и аз, аз и ти, оттук до края на времето. И никой няма да ни раздели – редеше омайни слова тя. Мрачните нишки бяха потънали дълбоко в слепоочията на принца и вече оцветяваха очите му в черно. Той чувстваше как бавно пълзят надолу по тялото и доближават сърцето.

Ала не можеше да помръдне.

Двамата заедно ще властваме – шепнеше Вернатар. – Първо над езерото, после над кралството, накрая над света. Така ще бъде, защото ние сме създадени един за друг. Защото ти и аз сме от леда родени.

Принцесата приближи лице до врата на Глациус и разтегна устни, откривайки зъбите си. Кучешките бяха двойно по-дълги.

Ще бъдеш мой навеки – просъска в ухото му тя.

 

Следва продължение  

Първа част: Кулата в леденото езеро 

 





Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

Кула, леденото езеро, разказ

StreetBoard

Обущарят-поет

Неделя, 02 Октомври 2016 / Истории от града
Всички религии са направени, за да пазят здравето и добрия живот на хората и обществото, казва афганистанецът Иман     Той е афганистанец, избягал от Близкия Изток преди 16 години и случайно останал в България. Фактът, че е роден и възпитан като мюсюлманин не му пречи да е щастлив [...]

Три години след протестите: Моделът остава

Вторник, 14 Юни 2016 / Общество
Протестна мрежа: Моделът #КОЙ продължава да руши   Три години след избухването на протеста, моделът #КОЙ продължава да руши страната ни. Медийните бухалки, щедро финансирани от същия модел, самоотвержено бранят и днес статуквото. Пленените регулатори, отровената медийна среда, неслучили [...]