Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Кулата в леденото езеро - трета част

Понеделник, 13 Март 2017 / Приключения
256

Кааверг си даваше сметка, че няма да издържи дълго. Тия проклети тенекии просто нямаха свършване – досущ като недоумрелите кокали отвън! Макар и тромави, живите доспехи бяха прекалено много и постоянно го заобграждаха. Джуджето се търкулна на кълбо между куп рицари, подскокна и се завъртя с рев, разбивайки шлемовете им. Трябваше да се махне оттук! Но как?

Тъкмо бе стигнал върха на някакво стълбище, по което напъпляха нови железа. Кааверг внезапно видя долу пред себе си открехнати врати, между които се процеждаше светлина.

Нямаше друг избор.

С два могъщи замаха разглоби най-близкия рицар, яхна бронята му и се пързулна с нея като с шейна надолу по стълбите. Премина покрай мудните бойци, пазейки главата си и запрати чуковете по последните двама, застанали на пост до вратите. Шлемовете им хвръкнаха, а джуджето нахълта в стаята.

Принцеса Вернатар забеляза натрапника тъкмо преди да впие зъби в шията на Глациус и гневно изсъска.

Кааверг светкавично се ориентира в обстановката и посегна към единственото оръжие в стаята – меча на принца. Магьосницата-вампир обаче бе по-бърза и запрати нишките от лявата си ръка към джуджето, докато с дясната продължаваше да държи Глациус под контрол. Черните паяжини се омотаха около Кааверг и бавно започнаха да го издигат над земята.

Джуджето се мяташе като риба и хъхреше с изхвръкнали очи – нишките го стягаха все по-силно. Пред погледа му се мержелееха цветни петна... Явно това бе краят.

Внезапно разбра какво трябва да направи. Беше толкова просто.

Той се напъна с нечовешко усилие и замахна отчаяно към падналия меч.

По-точно към дръжката, където едно гаргойлче бе изплезило жадно език.

Един от пръстите му достигна целта.

 

* * * * * * *

Ослепителен взрив.

 

Белият Мрак нахлу от нищото в покоите на Вернатар, издуха праха и паяжините по стените и отвя черните й магически нишки в небитието. Млечнобялата мъгла заля простора и принц Глациус сякаш се пробуди от дълъг сън. Той разтвори длан и Валкемор леко се изправи от пода, за да легне послушно в десницата на своя единствен господар.

Благодаря ти, Кааверг – тихо изрече принца.

 

* * * * * * *

 

Принцеса Вернатар, магьосницата-вампир, владетелка на Торнет Хатсен Рале се луташе безцелно из стаята. Магията на Белия Мрак бе по-могъща от всичко, с което досега се бе сблъсквала и заглушаваше сетивата и уменията й.

Къде съм? – проеча глас до нея. Или пред нея, зад нея? Гласът на Принц Глациус.

Ти си в Торнет Хатсен Рале, Кулата на Хилядата Лъчи, принце мой – извика магьосницата и безпомощно размаха ръце. Сякаш мярна образа му... Не, разми се в белотата.

Коя си? – отекна отново същия глас. Жената се обърна – за миг бе сигурна, че го съзря, ала пак изчезна.

Аз съм Вернатар, владетелка на кулата. Твоята принцеса, любов моя – умолително протегна ръце вампирката.

Този път гласът прозвуча точно пред нея. Глас, режещ като зимен вятър, студен като вечни ледове.

Ти не си моята принцеса.

Принц Глациус се яви пред Вернатар и замахна. Валкемор премина между протегнатите ръце и се заби в гърдите й, пронизвайки сърцето.

Не... – изшептя принцесата, стиснала безсилно хладното острие. От дланите й се точеха черни капки кръв и тупваха безшумно някъде долу. – Защо ме уби, принце? Защо бе уби, любов моя?

Глациус приближи устни до ухото й и прошепна:

- Защото любовта не е робство, принцесо. Любовта е свобода.

 

С леко пукване Белия Мрак изчезна така внезапно, както се бе появил. Глациус изтегли оръжието си и остави агонизиращата вещица да се свлече на пода.

Лазейки сред локва от тъмната си кръв, Вернатар се доближи до огледалото и протегна ръка към него.

Хетуспел – отрони се от устните й. Принцът си спомни легендата за изгубеното Огледало на Истината, което показва в себе си верният облик на всичко. Сега той съзря в него отражението на красивата умираща принцеса. Оттам го гледаше съсухрена старица, облечена във вехти дрипи, изтъкани сякаш от гъсти паешки мрежи. Вернатар се обърна по гръб на пода, отпусна ръце до тялото си и спря да диша. Снагата й мигновено се вдърви, превръщайки мъртвата в статуя от порцелан, по който отчетливо пробягаха дълбоки пукнатини и я натрошиха на сухи парчета.

Глациус бавно се приближи до трепкащата повърхност на Хетуспел. Искаше да разбере истината за себе си. Огледалото на Истината се избистри и го показа такъв, какъвто е в действителност.

Принцът изненадано се вгледа – на пръв поглед изглеждаше точно такъв, какъвто го показваше и обикновено огледало. Взря се по-внимателно и разбра.

Леденостудените му сини очи, които смразяваха всекиго, се отразяваха топли и замечтани, зелени като листата на дърветата, като тучните поля напролет.

Някой се изкашля зад гърба му.

Ще ми помогнеш ли да стана или ще се оглеждаш цял ден като фуста?

Принцът се усмихна.

Кааверг.

 

* * * * * * *

 

Двамата вървяха из прашните коридори на кулата, заобикаляйки внимателно разпадналите се кухи рицари.

Задължен съм ти – каза Глациус.

Джуджето махна с ръка.

Ама си забраван значи... Не помниш ли, че ни спаси с елфа от сигурна смърт? Сега сме квит.

А какво стана с Елтар?

Отговор не последва и Глациус тъжно замълча.

Стигнаха портата и Кааверг внимателно откачи тоягата с боздуганите. Отвън се чуваше само воя на вятъра. Джуджето предпазливо открехна вратите и двамата с принца излязоха на площадката.

Всички немъртви бяха натръшкани на купчини – толкова много бяха. Зловещи камари от кости и метал, показващи удивителния брой на бойците, загатващи за тяхното могъщество.

Кааверг нарами касетката и се провикна:

Хайде, стига си зяпал кокаляците! Да слизаме долу! На бас, че оня нежния е още жив!

Дано... – отрони въздишка Глациус и забърза след джуджето.

 

Слязоха в подножието на кулата и съзряха техния другар досами ледените води. Лежеше в замръзнала локва от собствената си кръв, а натрошените му кости стърчаха от тялото. В изтерзания му поглед се четеше примирение и обреченост.

Кааверг клекна до него и зацъка безрадостно.

Няма да го бъде нашия приятел – въздъхна той. – Винтакун ще го прибере в селенията си...

Рано е да се каже – възрази Глациус, обърна торбата и в дланта му падна стъкленица със зелена течност.

Последният подарък от Дарагон.

Принцът отпуши гърлото и внимателно изля съдържанието в разкървавената уста на Елтар. Елфът се напъна със сетни усилия и преглътна.

Кааверг наблюдаваше с разширени от изумление очи действието на лечебната отвара. Костите с пукане се прибираха обратно в тялото и се наместваха, засъхналата кръв се отлюспваше и раните се затваряха, без да оставят белези. Възстановеният Елтар се прокашля, изплювайки тъмен съсирек, и се взря с надежда в приятелите си.

Победихме ли?

Кааверг и Глациус се спогледаха, след което избухнаха в смях.

 

* * * * * * *

 

Скачайки от блок на блок, тримата пътешественици благополучно преминаха езерото и се върнаха при конете си. Айторен радостно се разскача, щом зърна господаря си и щастливо завря муцуна в гърдите му.

Гледайте! – провикна се джуджето.

Глациус и елфът се обърнаха, за да станат свидетели на изумително явление. Кулата се ронеше. Огромни парчета черен мрамор се откъртваха от снагата й и се срутваха с грохот в езерото, откривайки под себе си блестяща повърхност.

Накрая Торнет Хатсен Рале се отърси от каменния обков и засия с ослепителната си същност на кристален обелиск, издигащ се в центъра на Кувеил. Светлината му успокои сърдитите води на езерото и спои отново ледените блокове в обща повърхност.

Ето защо се нарича Кулата на Хилядата Лъчи – замечтано каза Елтар.

Тримата скочиха на конете и за момент застинаха в неловко мълчание. Кааверг пръв го наруши.

Принце, време е пътищата ни да се разделят. Не знам какво да кажа – говоренето не е сред трите неща, които умея най-добре. За няколко дни с теб преминахме през толкова премеждия, през колкото с други не преминавам за години. Искам да знаеш, че когато решиш да пребродиш Северната Пустош, завий надясно и ще попаднеш в Йордеген, страната на джуджетата. Питай който искаш за мен и ще получиш навсякъде топло посрещане – ние тачим великите воини.

Елтар добави усмихнат.

Или завий наляво и навлез в Маалтия, владенията на кралица Кейда, където всеки елф ще те дари с усмивка и ще ни гостуваш колкото пожелаеш!

Сбогом, приятели – въздъхна тежко принц Глациус. – И вие ще ми липсвате много. Знайте, че винаги сте добре дошли в страната ми. Дано пътищата ни отново се пресекат.

 

Не бе изминал и двадесет крачки, когато вик го накара да се обърне.

Принце!

Беше Кааверг, изправен на стремената на понито си, сложил ръце пред устата си на фуния.

Един съвет от мен! Не знам какво ще правиш оттук нататък, но на твое място бих се впуснал в преследване на един човек, облечен в пъстри дрехи и звънлива шапка!

Принц Глациус кимна в отговор, помаха за последно и пришпори коня си обратно към Талвитер, столицата на Нордола, където го чакаше старият му баща кралят.

Трябваше да му съобщи, че мисията е завършила с неуспех.

Засега.

 

КРАЙ

Кулата в леденото езеро -първа част

Кулата в леденото езеро - втора част

 





Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

Кула, леденото езеро, разказ

Street of Art

Стрийт Арт: Камъни с лица

Събота, 24 Септември 2016 / Стил
С децата ми прекарахме година да нарисуваме над 1000 камъка и да ги крием на различни места, за да може хората да се снимат с тях     С децата ми отдавна рисуваме камъни, пръчки или листа, които крием на различни места в града, за да донесат усмивка на минувачите, разказва Аарон [...]

Място за обувките

Неделя, 21 Август 2016 / Стил
Мястото за обувки никога не стига, но не винаги решението на проблема изиксква сериозни инвестиции   Понякога е достатъчно просто да се огледаме и да открием най-оригиналното решение. Има, разбира се и хиляди варианти, които ще ви предложи мебелната индустрия. Ние подбрахме няколко [...]