Свобода, Отговорност, Справедливост, Израстване, Любов

Африка пеша: От Западна Сахара до Сенегал

Събота, 19 Ноември 2016 / Приключения
743
  • сн. Лора Василева, patepis.com

 

Пейзажът беше почти еднакъв – прав път и пустош от двете страни, от време на време камъни или храсти, от време на време дюни, много рядко населено място

 

След Сиди Ифни пристигнахме в Гулемим- вратата на пустинята. Спахме близо до пътя в пустощта, заобиколени от камъни, сухи храсти и тръни. На сутринта хванахме най-якия стоп до сега. Двама италианци с олд скуул кемпер (21 годишен) и две кучета (немски овчарки). Симоне и Киара – на 25, бяха точно като нас, слушаха същата музика, имаха същите идеи и също отиваха в Сенегал! И на всичкото отгоре имаха италиански спагети и италианско вино. За пръв път от много време опитахме европейска храна.

 

 

Карахме с тях през пустинята, спирахме да гледаме и снимаме и се забавлявахме чудесно. Първата вечер останахме да спим на една бензиностанция в Лайон. На втория ден продължихме с тях и стигнахме до Бождур, където те останаха на къмпинг, а ние опънахме палатка на плажа.

Три дни пътувахме по еднообразния път през пустинята. Освен няколко стада с камили и много рядко кола с туристи, пътят беше абсолютно празен. Безкрайна пустoта и тишина.

Пейзажът беше почти еднакъв – прав път и пустош от двете страни, от време на време камъни или храсти, от време на време дюни, много рядко населено място и доста често полицаи, блокирали пътя. Всеки път едни и същи въпроси – от къде сте, къде отивате, какво работите. Не искаха да пускат журналисти в Западна Сахара, заради конфликтите там. Една седмица преди да пристигнем в Лайон имало бунт. Хората от пустинята протестирали на палатков лагер, но полицията и военните дошли, започнали да стрелят по тях и изгорили целия лагер. Колко убити има никой не знае- полицията казват,че са 10, а сахаряните казват,че са повече от 100. Едни португалци ни разказаха, че с очите си видели как хеликоптери и войници стрелят в реката, защото мислят,че вътре има още скрити бунтовници. Било като истински американски екшън…но за късмет го изпуснахме. Затова ни питаха по няколко пъти дали не сме журналисти…

 

 

Спирането и разпитването беше доста досадно, но ние го приемахме на бъзик и всеки път се смяхме, когато ни задаваха същите въпроси. Полицаите все искаха някакъв фиш…давахме и паспорти, документи на колата, но те не –  фиш искаме и това е…не можехме да разберем какъв е тоя фиш…решихме,че е някаква тайна парола и всеки път щом кажеха фиш ни ставаше много смешно.

 

 

Смяхме се и когато едните полицаи ни поискаха вино или бира… добре че имаха вино от Италия в кемпера и полицаите останаха доволни. Не беше много смешно обаче, когато поредните полицаи поискаха подкуп от 80 евро, защото международната застраховка на кемпера не важала в Мароко. Отидохме в с идеята да направим застраховка за Мароко, но улучихме дните на мюсулманските празници….когато всяко семейство трябва да жертва по едно агне. Решихме да продължим без застраховка…оставаха само 400 км до границата.

 

 

Стигнахме границата към 4 час, знаехме,че границата затваря в 6 и бързахме да я преминем. От мароканската страна всичко беше нормално – отново искаха фиш, отново искаха вино… Дълго чакане в жегата и многобройни гишета. След два часа чакане напуснахме Мароко, пътят свърши и се озовахме в ничия земя- 4 км пустош и пясък, без никакъв път.

 

 

Изглеждаше нереално… защо е тази земя… където не важат никакви закони, не принадлежи на никой и няма нищо. На всичкото отгоре там живееха хора- предлагаха пари за смяна, и както знаехме от интернет, си изкарват парите като дават грешни посоки на колите, водят ги в пясъчен трап, и когато затънат в пясъка им искат пари,за да ги изкарат от там. Когато следите от коли се разделиха на няколко и не знаехме накъде да тръгнем, хората започнаха да ни викат: наляво! наляво! Не знаехме лъжат ли ни или не и продължихме направо. Тогава дойде един Мерцедес отсреща с местен шофьор, който започна също да ни крещи нещо. Ние го игнорирахме и продължавахме бавно напред по неравната земя. Той страшно се ядоса слезе от колата и започна да крещи, че е полицай. Знаехме от интернет също, че в Мавритания има много фалшиви полицаи и му поискахме документи. Той извади някакво смачкано листче от джоба си с негова снимка…и вече бяхме сигурни, че не е полицай. В края на краищата тръгнахме след него и стигнахме до Мавританската граница точно в 6 часа, минути преди да затворят.

 

 

Ако бяха затворили, трябваше да спим в ничията земя. Разбира се човекът с Мерцедеса искаше пари, започна да вика и тича след кемпера, но ние бързахме да влезем на Мавританска територия, където сме в безопасност. Там обаче ни пресрещна един полицаи и почна много лошо да крещи- назад назад! Накара ни да се върнем 10 метра назад в ничията земя, за да можем да дадем на фалшивия полицаи пари. Ние викахме на Симон (шофьора на кемпера) да не му дава нищо, но той явно не знаеше какво става и му даде 200 дирхама (20 евро)! Ние направо побесняхме…това бяха много пари за нас, а той ги взе за 5 минути. Слезохме от кемпера и му казахме да върне парите. Не знам защо той наистина много се стресна и отиде при Симон да го пита защо си искаме парите обратно. В края на краищата му дадохме 5 евро и той върна 200-те дирхама… което пак беше нещо…

От там се почна една суматоха. Униформени и неуниформени хора не спираха да искат пари, да предлагат чейндж, хотели и какво ли не. Най-смешното беше, че на границата няма ток и полицаите си светеха с фенерчета и записваха в тетрадки данните ни. Може би затова границата затваря в 18:00. Навсякъде ни се чудеха, че сме българи. В Западна Сахара някой от полицаите не бяха чували за България и по няколко пъти ни питаха : ‘от къде сте’. А на Мавританската граница един от полицаите каза, че за пръв път вижда българи тук и че сме първите българи в Мавритания. 

Към 8 и нещо успяхме да преминем през всички гишета и проверки и тръгнахме към близкия град Ноадибу да преспим. Точно си отдъхнахме, че кошмарът свърши и отново ни спря полицейски блокаж на пътя. Отново искаха фиш. Не можехме да разберем какъв е този фиш, предлагахме му паспорти, документи…не, искаше фиш. „О, нямате фиш“ каза, „това е голям проблем“ Накрая разбрахме, че фиш било копие на паспорта. И през цялото време, на всеки един бараж трябвало да даваме по едно копие от паспорта! За щастие имахме по едно копие в нас и дадохме да полицая и ни пусна да си ходим. Видяхме как вятърът отнесе едно от копията ни, а той дори не си направи труда да го вземе… явно беше много важен този фиш.

Точно след 2-3 километра – отново полицейски бараж, отново фиш. Този път нямахме повече копия и се наложи да пишат дълго и широко данните ни. Щом пристигнахме в Ноадибу си направихме по 30 копия на паспортите да имаме за целия път. Останахме там 2 дни и продължихме към столицата – Нуакшот.

 

 

По целия път имаше полицейски блокажи, но с фиша минавахме лесно и бързо-общо над 15 фиша раздадохме в цялата Мавритания. В Нуакшот спахме на една бензиностанция. Не можахме да намерим нито къмпинг, нито къде е центъра. Всеки ни даваше различни посоки. Беше голям, хаотичен град с ниски сгради и много стари Мерцедеси.

 

 

На другия ден продължихме към Сенегал с кемпера. Не искахме да оставаме повече време в Мавритания, защото имаше опасност от отвличания и съветваха никой да не ходи там. Не ни даваха дори да спираме покрай пътя за наша безопасност.

Последните 50-100 километра пътят беше ужасен, с много дупки. Но истинският ужас започна на границата в Русо. 

 

 

Границата представляваше брега на река Сенегал, където всички се перяха и къпеха. Веднага ни нападнаха 10-тина местни да ни помагат с документите. Искахме да намерим полицаите да разберем какво трябва да правим (други коли освен нас нямаше). Но намерихме полицаят да спи под бюрото на земята. Каза, че отварят в 3 часа. Беше само един.

Черните не спираха да ни преследват, да ни обясняват и накрая ни заведоха да си купим билет за ферибота. Тъй като нямахме Мавритански пари (угия), единият плати билета вместо нас и от там се превърна в наш гид, което беше голяма грешка. Пристигнаха и двама германци с колела. Бяха карали 46 дни от Мюнхен до тук. И тях ги бяха нападнали, но тъй като се опитваха да избягат от тях и да ги игнорират, черните много се ядосаха и започнаха да им крещят: ‘нацисти, махайте се оттук! Или плащайте или се махайте’. Хаосът беше пълен и никъде нямаше никаква информация. Трябваше да плащаме безумни такси за паспорт, такса за общината, такса за кемпера, всичко около 45 евро. Гидът ни обаче дойде с нас на ферибота и не ни оставяше на мира. Искаше 140 долара! Накрая след дълги разправии и заплахи от наша страна му дадохме 55 евро и ни остави. Германците също имаха проблеми. След като бяха дали 10 000 угия (около 30 евро) на човека, който ги наричаше нацисти, на ферибота им казаха, че това е фалшив билет и трябва да се върнат обратно в Мавритания да си купят нов. Те обаче бяха твърди, изблъскаха униформеният и продължиха смело напред като казаха, че няма да плащат втори път. Но най-големият проблем стана след това. Оказа се, че не пускат коли по-стари от 5 години в Сенегал и за да ни пуснат трябвало да вземем някакъв документ от Дакар и да оставим кемпера на митницата. Беше пълно безумие. Накрая ние останахме в кемпера с кучетата, докато нашите италиански приятели отидат до Дакар за ценната хартия (цели 720 км в двете посоки). Сега, когато видяхме курса на сенегалските пари (франкове) вече бяхме сигурни, че сенегалският консул в Казабланка е КОРУМПИРАН! Беше ни взел 50 евро за виза, а на визата пишеше 20 евро (във франкове). Всичките тези граници и бюрокрации са пълен абсурд. Има нещо тотално сбъркано в цялата система. И докато не я променим корупцията ще бъде навсякъде.

 

 

Сенегал

 

Сенегалското Росо (от другата страна на река Сенегал е мавританското Росо) е малко село. Бедноста и мизерията бяха потресаващи. Всички се къпеха и перяха в кафявата река, а после простираха върху прашната земя. Повечето хора нямаха дори обувки.

 

 

Такова нещо като кофа за боклук не съществува и боклукът е навсякъде. За съжаление и ние нямаше къде да си изхвърляме боклука и трябваше да допринасяме за всеобщото бунище.

 

 

В момента сме заклещени в Русо и чакаме нашите италиански приятели да се върнат от Дакар с развръзката на ситуацията с кемпера…

(втора част)

 

Автор: Лора Василева, patepis.com

Първа част: Африка пеша





Добави коментар


Добави
Loading ...

Автор

повече за автора

Ключови думи:

Африка, Сахара, Мавритания, Сенегал, пустиня, пътешествие

Street of Hope

Сами срещу всички

Вторник, 31 Януари 2017 / В клас
  Учители от Стара Загора отказаха да поемат вината за отсъствията на ромските деца   Отказваме да бъдем отговорни за чужда вина. Ако в тази бедна и бездуховна страна има все още учители, които могат да се нарекат будители, то това са тези, които работят в една съпротивляваща се с [...]

Обич се учи чрез обич

Събота, 22 Април 2017 / Гласът на детето
Ако да изградиш връзка с детето, за което се грижиш, е непрофесионално, тогава предпочитам да бъда непрофесионалист, казва приемната майка Цветелина Радулова   Цветелина Радулова е от Троян. Млада е. Приемен родител е, като до момента се е грижила за няколко деца, част от които са осино [...]